Българското заселване на юг от Дунав през 681 г. и езика на прабългарите.

Кирил Милчев blog.bg - БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ В ЛЕТОПИСИТЕ 

ИСТОРИЯТА Е НАУКА, А НЕ ПРОБЛЕМ НА МЕНТАЛНОСТТА ИЛИ ПОЛИТИКА

Какво знаехме досега? Една лъжа: българите на Аспарух били малко на брой (орда ?), но някакси победили Византия. След това те срещнали много славяни на Балкански полуостров, но незнайно защо славяните в Пелопонес не наложили своя език, а на територията на България успяли? Как станало това, не се знае, но българите не само дали името си на тези земи и не само ги ръководели от столиците си, но и се претопили сред подчинените си, също както Рюрик и неговата дружина варяги, които били претопени от славяните.

Рюрик е варяжки военачалник ок. 830 - 879.

      Ето по този руски модел беше извратена старата българска история.

Къде е разликата на Аспаруховите българи с варягите на Рюрик?

     Разликата е, че имаме поне десетина сведения, че българите са били господари на земите от Дунав до Волга и в летописа от Х в. на Симеон Логотет даже директно си пише, че те през 680 г. просто  са се „отделили от своите“ и са преминали Дунав на юг, завоювайки и Мизия.

Това сведение се потвърждава от „Именникът на българските князе“, където също ясно си пише, че преди Аспарух да създаде своя държава на юг от Дунав през 680 г., българите са имали „515 годишна история отвъд Дунав“, т.е. на северо-изток от Дунав.

С други думи, няма как Аспаруховите българи да са били малко, те владеят територии от Дунав до Днепър преди 680 г., след като през 669 г. изгубват земите си в Приазовието, Крим и Предкавказието от хазарите.

Един източник директно пише, че земята на север от Дунав се е казвала „България“. Това са протоколите от VІ Вселенски събор, където един монотелит моли на събора православните за помирение между монотелитите и тях, понеже липсата на помирение е „божия гняв“, с който днес, т.е. през 681 г., ги наказвала България. Това е контекста на думите на Константин от Апамея:  "Казвам се Константин. Презвитер съм на светата божия църква, която се намира в Апамея, провинция Сирия Секунда. Ръкоположен съм от Авраамий, епископ на Аретуса. Дойдох при вашия свети събор, за да ви поуча, че ако бях изслушан, нямаше да претърпим онова, което претърпяхме тази година, сиреч каквото претърпяхме във войната с България." (Протоколи на VІ Вселенски събор).

Много правилно основните византийски извори през ІХ в., т.е. „Всемирната хроника“ на Теофан и „Бревиария“ на Никифор, наричат тази държава „Древна Велика България“. Теофан пише, че Аспарух създал държавата си на юг от Дунав, след като хазарите превзели „Първа България“.

Българите на Аспарух са били многобройни. За това пише още през Х в. хазарския цар Йосиф, съобщавайки, че те към 669 г. били като „пясъка в морето“. Мнозина автори са склонни да виждат тук метафора, но имаме още два източника, които ясно пишат, че българите са залели целите Балкани със своето живо присъствие, което както ще покажем е и езиково.

„А как това място е получило името си България, ще ви разкажа. На север зад Истър (р. Дунав, к.м.) има земя, по която тече немалка река; местните я наричат Булга; от нея са получилите името си самите българи, които по произхода си не са други, а скити. Когато зловредното иконоборство тревожило православните, българите се вдигнали оттам с децата и жените си, и в безчислено множество се прехвърлили през Истър“, пише през ХІV в. в своята „Римска история“ (кн.2, 2) византийския историк Никифор Григора и допълва: "Древните мъдреци предават различно името им. Омир ги нарича кимерийци, а Херодот, описващ персийските войни - с общото име скити“ (кн.2, 4).

Толкова „многочислени” били българите на Аспарух, според приписка на българския преводач през ХІV в. на „Манасиевата хроника“, че българизирали целите Балкани, чак до днешна Албания. „При Константин Брадати стана шестият вселенски събор. При този цар Константин българите преминаха през Дунава и отнеха на гърците тази земя, в която живеят и досега, след като ги разбиха. Тази земя преди това се наричаше Мизия. Тъй като бяха многочислени, те изпълниха и тая и оная страна на Дунава, чак до Драч и по-далече…” (Хрониката на Константин Манаси., С. 1992, с. 143,144).

И така, не е проучено доколко прав е Григора, че древните българи са говорили кимерийски език. Той е индоевропейски и както посочва Леман Хауп е нещо средно между тракийски и ирански.

Трябва да се прави разлика между езика на славяните и този на българите. Това са били очевидно много близки в лексикално отношение езици, но с различна граматика.

През ІХ в. княз Борис за политически и църковни нужди приема вече готовата глаголическа азбука и преводите на славянски от бр. Кирил и Методий и предвид лексическата близост с българския, славянският става писмен.

Българските езиковеди, с изключение на Вл. Георгиев, делят развитието на този славянски език по писмените паметници от ІХ в. до ХVІІ в. на три етапа у нас: старо, средно и новобългарски.

Целта на това сложно деление е да се покаже как постепенно езика се развива след ХІІ в., когато среднобългарския му период се характеризира с граматични промени, които другите славянски езици не познават. Вл. Георгиев посочи, че това деление е изкуствено и основната промяна в писмения старобългарски се основава на прехода от наличните падежите към липсата на падежи в езика, наблюдавано след ХІІ в.

Този преход останалите славянски езици не познават и това повдига въпроса какво всъщност става и доколко промяната в писмения ни език след ХІІ в. се дължи на „качествен скок“ в езика или на нещо по просто: българската реч е била много по-многобройна от славянската и постепенно от ІХ в. до ХІІ в. въпреки изкуствено въведения писмен славянски, българската реч се налага в писмения език и то така драстично, че е почти подменена цялата стара граматика.

Българите явно не са държали толкова много на глаголицата, след като приемат кирилицата. Кое ни дава основание, че те държат толкова много на чуждата славянска граматика? Патриарх Евтимий и неговата книжовна школа през ХІV в. безуспешно се опитват да върнат граматиката към старите норми от ІХ в., но живата българска реч вече тотално е навлязла в славянската писменост и успешно я подменя с писменост не на славянски, а на български език.

Това не е било толкова трудно, предвид лексическата близост между славянски и български, при това ако славянските езици клонят към един праславянски, то българският определено клони към собствено развитие и такова собствено развитие, според Георг Холцер, говори за отделен „индоевропейски клон“, който той отъждествява с кимерийския език.

Но и днес българският език е сякаш „отделен клон“, ако бъде вкаран в общото славянско семейство. Той е „екзотичен“ и различен от всички славянски езици на граматично ниво, а и в определена степен на фонологично и лексикално.

КИРИЛ МИЛЧЕВ