вторник, 3 май 2016 г.

Църквата и Империята до Константин Велики



Църквата и Империята до Константин Велики


 

Нито едно религиозно общество на Древността не изпитва драматизма, който преживява Християнската църква в първите три века от своята история. Непризнавана и хулена, подложена на репресии от страна на държавната власт, атакувана от тълпа, философи и интелектуалци, Църквата води борба за своето съществуване, в която се леят потоци християнска кръв. Изпитващо връз себе си  мощта на езически Рим, християнското общество не само оцелява, но непрекъснато печели нови привърженици и се разраства. В тежкия си път, напоен с кръвта на мъчениците за Вярата, Църквата уверено и победоносно вървяла към своя триумф, за да се превърне след време в най-влиятелната институция в човешката история…
Християнството се появява в центъра на юдаизма, Йерусалим. Въпреки, че възниква в напълно враждебна среда, и е подложено на свирепи гонения от страна на юдеите, новото учение се разраства бързо. Антиохия е втория голям град, където то прониква и тук последователите на Исус получават названието си „християни“. Чрез неуморната мисионерска, проповедническа и пастирска дейност на светите Апостоли и техните последователи – апостолските мъже, учението на Христа се разпространява из Сирия, Палестина, Анатолия, а от там в европейските владения на Римската империя – Гърция, Тракия, Италия.

Проповедта на планината - Карл Блох, 1890

В тези ранни години от съществуването на Христовата църква, нейните последователи са организирани в малки общини начело с епископ (надзорник). Всяка община представлявала отделна църква. Богослуженията и тайнствата се извършват от презвитери (старейшини), подпомагани в своята дейност от дякони. 
Богослуженията са твърде опростени и се извършват на различни места  - по домовете на вярващите, в храмовете (доколкото са ги допускали там), в училищни помещения и др. Служението започва с Господнята молитва "Отче наш", след която хлябът и виното, представляващи Евхаристията, се освещават.  Вярващите благодарят на Бога и отправят молитви към Него. След приключване на Господнята вечеря, християните си разменят  "целувката на любовта" и се разотиват. Религиозните служби се извършват тайно, поради враждебността на властта и обществото към новото учение. По целия път на разпространението си християнството е съпътствано от подозрението и враждебността на имперските власти.
Трябва да подчертаем, че до към средата на III в. Империята не е провеждала постоянна политика на репресии към Християнската Църква. Гоненията през този период са спорадични и възниквали по случайни поводи. Държавата се намесвала, като с укази се стремяла да регулира гоненията и да ги постави в рамките на закона.
Но към 250 година ситуацията коренно се променя. Репресиите към Църквата са вече  държавна политика и терорът срещу християните обхваща всички територии на империята. Въпреки преследванията, Църквата все повече се сплотява и продължава да се развива. От този кървав период тя ще излезе по-силна и ще успее да извоюва пълната си свобода при царуването на император Константин Велики.
Кои са причините за нетолерантността на езически Рим към новата религия?
С отделянето си от юдаизма и с превръщането си в тайно общество, християнството е поставено извън закона. Рим налага забрана за новата религия виждайки в нея заплаха за сигурността на държавата. Към дадена религия в империята се проявява търпимост, само ако тя служи на държавата и допринася за нейния авторитет и стабилност. Христовото учение възпитава у вярващите изключителна преданост към Бога, лоялността към владетеля е поставена на второ място.  Християните отказват да кадят тамян на жертвениците, посветени на гения на императора. Това незачитане на имперския култ се възприема от римските власти като антидържавно поведение. 
Репресиите на властта са предизвиквани и от категоричния отказ на християните от военна служба. Спазвайки строго Христовата заповед „Не убивай“ те отказват да служат в легионите. Съвсем естествено, това се тълкува като дезертьорство и държавна измяна.

Погребение на мъченици в катакомбите - Ш. Левеншпе, 1855

Подозрителността на властта и обществото към последователите на Исус, се усилвала и от факта, че богослуженията им се провеждали през нощта на тайни места.  И плъзнали слухове… кои от кои по-зловещи и ужасяващи… За членовете на новата тайнствена секта се говорело, че участват в кръвосмешения, проявяват канибализъм и други чудовищни противоестествени деяния. Мълвата се разкрасявала и от други небивалици. Неразбирането на смисъла на „яденето и пиенето“, когато иде реч за хляба и виното, представляващи Христовото тяло и кръв, водело и до слухове, че християните убиват и ядат деца, като жертвоприношение пред своя Бог. „Целувката на мира“ се изопачавала и водела до обвинения в кръвосмешение и всякакъв род неморално поведение, несъвместимо с порядките на римското общество. Тези отвратителни измислици допълнително нагнетяват враждебността на езичниците срещу Християнската Църква.
С печалната слава на пръв гонител на християните се увенчава Нерон. В съчиненията си Тацит говори за слуха, носещ се сред римляните, че цезарят умишлено предизвиква пожара, чиято огнена стихия  бушува десетина дни и унищожава по-голяма част от града. Тази мълва, разнасяща се  така широко и открито сред хората, прераства в открито негодувание. За да отклони от себе си подозренията, Нерон се принуждава да намери изкупителна жертва. И я намира в лицето на християните. Императорът открито ги обвинява за пожара, и понеже обществото гледало на тях като на хора с позорен живот  и човеконенавистници, лесно повярвало на клеветата. Репресиите не закъснели. Следовниците на Иисус били подложени на страшни изтезания и поругания – облечени в животински кожи, насъсквали срещу тях псета; хвърляли ги в Тибър; разпъвали ги на кръст, горели ги…. Жертви на този терор станали първоапостолите Петър и Павел.
Нова репресивна вълна започва при Домициан  (81-96). Причина за това е отказът на юдеите през 95 г. да плащат задължителния за всички данък за поддръжка на храма на Юпитер Капитолийски. И тъй като римските държавници  все още свързват християните с юдеите, те също понасят гнева на цезаря. По време на това гонение aпостол Йоан е заточен в Патмос, където пише библейската книга Откровение. Репресиите застигат и императорският братовчед Тит Флавий Климент (за който не е сигурно, че е бил християнин) и съпругата му, ревностна християнка, Домицила, която е заточена в рудниците на о. Пендатерия.
С указа на император Траян против тайните общества от 99 г., християнската Църква е поставена официално извън закона. Проконсулът на Витиния, Плиний Млади, прилагайки указа в поверената му област, разкрил толкова много християни, че се чудел какво да прави с тях. Той пише едно интересно писмо до императора, в което го моли за неговото височайше становище. В писмото проконсулът разяснява, че „заразата от това суеверие“ се е разпространила както в селищата и провинциите на империята, така и в големите градове, до такава степен, че храмовете са останали почти пусти, а търговците на жертвени животни са стигнали до разорение. По-натам Плиний докладва на Траян за начина, по който самият той се отнася към християните. Когато някой направи донос за даден човек, че е християнин, Плиний изправял вярващия пред съда и го питал дали наистина е последовател на Христос. Ако на три такива въпроса той отговори положително, го осъждали на смърт. В отговор си императорът  уверява Плиний Млади, че постъпва правилно. Не е необходимо християните да се издирват, но ако някой е заподозрян, че е християнин, той трябва да бъде изправен пред съда и ако това се окаже истина – подлежи на наказание,  освен ако не се отрече от вярата си и не се поклони на римските богове.  По време на това гонение умират от мъченическа смърт  120-годишният епископ на Йерусалим Симеон, разпънат на кръст, св. Игнатий Богоносец, епископ Игнатий Антиохийски, и св. Климент, епископ Римски, заточен в Херсонес (Крим).
При Адриан (117-138)  и Антонин Пий (138-161) положението на християните в известна степен се подобрило, но гоненията не секнали напълно. По времето на Адриан, 126 г.,  се случва трагедията с майката и трите ѝ непълнолетни дъщери – мъченическата смърт на Вяра (12 г.), Надежда (10), Любов (9) и майка им София. След като научава за благочестивото семейство, Адриан пожелава да ги доведат при него. Въпреки увещанията на императора, трите сестри твърдо и храбро отстоявали вярата си в Бога. След жестоки изтезания, в които Спасителят ги запазил невредими, девиците били една след друга обезглавени с меч. Съкрушената майка ги положила в скъп ковчег и ги погребала на един висок хълм, извън града. След три дни, които прекарала в молитви над гроба на децата си, София предала душата си на Бога (17 септември 126 г.). Благочестиви християни погребали майката при нейните дъщери.

Св. София и нейните дъщери - Надежда, Вяра и Любов.
Худ. Димитриос Пелакасис

При Антонин Пий, мъченически загива, погълнат от пламъците на кладата, епископът на Смирна Поликарп. До последната си минута светият старец се държал мъжествено и спокойно приема смъртта си.
Един от най-жестоките гонители на християнството се явява Марк Аврелий (161-180). Въпреки, че се отличава с редица положителни качества като великодушие, справедливост, доброта и висок интелект, този император-философ се отнася към християнското учение с нулева толерантност. Това се дължало донякъде на ревностния му стоицизъм, както и на влиянието на учителя му Фронто. Повод за развихрилия се терор срещу последователите на Иисус, стават някои природни бедствия и обществени сътресения, които по времето на Марк Аврелий обхванали империята.  Тези нещастия са приписани на християните и репресивната машина била пусната в ход…
В някои имперски провинции гоненията се открояват с небивала жестокост. В Галия християните са лишени от граждански права. Бити, изтезавани, хулени, те се страхували да се покажат на улицата. Арести се извършват повсеместно. Никой не бил в безопасност – ни беден, ни знатен. Арестуваните са подлагани на ужасни изтезания и екзекуции – изгаряни, обезглавявани, хвърляни на зверовете. Със същата жестокост се отличавал терорът в Анатолия.
На гоненията по времето на Марк Аврелий жертви стават Юстин Философ и учениците му, загинали мъченически в Рим, епископът на Лион Потин, девойката Бландина и 15-годишният ѝ брат Понтик и много други.
В началото на III в., при управлението на Септимий Север (193-211), Христовата Църква търпи нов удар. През 202 г. императорът издава указ, с който забранява всякакъв прозелитизъм на юдеи и християни. В Александрия, Африка, Кападокия са извършени масови арести на новопокръстени, а много от тях са екзекутирани. От мъченическа смърт загиват в Александрия риторът Леонид, баща на Ориген, и девицата Патамиена; в Лион – епископ Ириней,  в Картаген - Фибия Перпетуа и робинята Фелицата.
През  211-213 г. проконсула на Африка Скапула предприема нови масови преследвания срещу християни в поверената му провинция.
В трите десетилетия между 219 и 249 г,  Христовата Църква се радва на относително спокойствие. Едиктът на Септимий Север престава да се прилага при императорите  еклектици Хелиогабал (218-222) и Александър Север (222-235). Последователи на философите от Неоплатоническата школа, те проявяват търпимост и уважение към всички религии. Александър Север се отнася с почит към личността на Иисус и дори бюстът на Божия Син стои в неговата молитвена зала, редом с бюстовете на езическите божества. Императорът дава право на Църквата да завежда съдебни дела, както и да притежава движимо и недвижимо имущество.
Положението за кратко се променя при приемника на Александър Север – Максимин Тракиец (235-238). Дошъл на власт с военен преврат, новият император подозира християните в симпатии към неговия предшественик. Той се опитва да ликвидира Църквата, като се захваща най-напред с нейните ръководители и култовите места. Репресиите засягат най-вече епископите и по-изявените проповедници. Императорският едикт обаче не се изпълнява стриктно и терорът няма масов характер. След една година гонението е окончателно прекратено, тъй като самият Максимин се убеждава, че съмненията му в нелоялността на християните са неоснователни.
Към средата на III в. Църквата се е разраснала дотолкова, че вече се явява твърде влиятелна организация. Отдавна е отминало времето на малките религиозни общини. Вече няма град или село, в което да няма християни. Имперските власти започват да гледат твърде сериозно на този проблем. Действията на Църквата се тълкуват като опит да се установи държава в държавата и подкопаване на имперското единство. Тя трябва или да бъде ликвидирана или да се интегрира в разклатената държавна система. Предстои времето на най-страшния сблъсък между Църква и Държава.
Изразител на тези настроения е император Деций (249- 251). При неговото управление преследването на християните става официална държавна политика и се извършва повсеместно, обхващайки всички провинции на Империята. Сега вече християнството има срещу себе си не стихията на езическите тълпи, а мощта на държавната машина.
Способен генерал, дошъл на власт в смутно време, когато Рим е разтърсван от природни бедствия, вътрешни проблеми и външни нападения, Деций е твърдо решен да възстанови мощта на империята и да възвърне авторитета на римските традиции. Само три месеца след качването си на трона, императорът издава строг едикт срещу християните (края на декември  249 или началото на януари 250 г.). Едиктът постановява населението веднъж годишно да принася жертви пред олтарите на римските богове и да кади тамян пред култа на императора.
Във всяко населено място е съставена петчленна комисия, натоварена със задачата да следи всички жители, включително жените и децата, дали изпълняват религиозния ритуал. Всички, които спазват едикта, получават удостоверение, libellus, от който са се запазили няколко екземпляра до наши дни. Тези които отказват да участват в официалните култове са подложени на натиск от страна на комисията -  арест, затвор, дори прилагане на изтезания.

Последната молитва на християнските мъченици - 
Жан Леон Жером, 1883 г.

Целта обаче на държавната власт не е да устройва масови екзекуции на християните, а по-скоро да ги сплаши и да ги принуди да се отрекат от вярата си. Едиктът на Деций в голяма степен постига предназначението  си. В много краища на империята огромен брой християни участват в езическите ритуали, принасят жертви пред боговете и кадят тамян на статуите на цезаря.
Но не навсякъде властта постига успехи. В някои области, като Египет, християните се укриват, бягайки в планините или в пустинята. През този период се наблюдава и прелом в отношението на обикновения народ към християнството. Хората се примирили със съществуването на Църквата и във времето на държавните  гонения проявявали съчувствие, дори оказвали съдействие на преследваните. Показателен в това отношение е случаят със св. Дионисий Александрийски, който е арестуван заедно с още четирима презвитери. За ареста узнават няколко селяни, които отивали в едно близко село на сватба. Като стигат при сватбарите, те им разказват за случая. Всички до един, тръгват към града, където е задържан Дионисий. Изчакали да падне нощта, нападнали затвора и разгонвайки стражата, освобождават Дионисий и сподвижниците му. Благодарение на подкрепата на обикновени люде, от властите успели да се укрият епископът на Картаген св. Киприан и св. Григорий Неокесарийски.
В редица селища на Империята значителен брой последователи на Иисус предпочитат смъртта пред вероотстъпничеството. През тази страшна 250 г., освен множеството загинали незнайни мъченици за вярата, много жертви на гонението оставят имената си в историята, благодарение на „Деянията на мъчениците“. От тях научаваме за героичната смърт на епископа на Париж, Денис, тулузкия епископ Сатурнен, Фабиан, епископ Римски, изповедниците Александър Йерусалимски, Карп Тиатирски и Вавила Антиохийски.
Не се знае колко е точно броят на загиналите по времето на тези репресии -  те варират от неколкостотин до няколко хиляди. Смъртта на Деций в битката с готите през 251 г., слага край на това гонение.
Спокойствието обаче е за кратко. Император Валериан (253-260) в началото се оказва твърде благоразположен към Църквата и християните се радвали на мир четири години. Все по-задълбочаващата се криза в империята принуждава силно привързаният към римските традиции император да започне нови антихристиянски гонения, съпоставими с тези при Деций. През август 257 г. Валериан издава едикт, с който забранява на християните под страх от смъртно наказание да изпълняват богослуженията си и да посещават гробищата; на епископите, свещениците и дяконите се нарежда да извършват жертвоприношения на официалните култове, като в противен случай ги заплашва заточение. Но на цезаря това му се вижда недостатъчно и през 258 г. следва втори едикт – много по строг от първия.
Едиктът постановява: отказът на епископите, свещениците и дяконите да извършват жертвоприношения на римските богове, да се наказва със смърт; високопоставените лица в държавната администрация, които изповядват християнската религия, да бъдат лишавани от имущество и от римско гражданство, а в случай на упорство – наказанието е смърт; жените със знатен произход подлежат на заточение.
Този едикт се прилага безкомпромисно. Репресиите достигат ужасяващ размер. През август 258 г. в Рим са екзекутирани епископ Сикст II, дякон Лаврентий и няколко техни сподвижници. Епископът е арестуван в катакомбите по време на богослужение. След произнасяне на смъртната присъда е заведен обратно там и обезглавен на същото място, където преди това извършвал евхаристията. В последния му път го придружава дякон Лаврентий. Дяконът е арестуван три дни по-късно. Поискали от него да предаде съкровищата на Църквата, за които сред езичниците се носели преувеличени слухове. Дяконът събрал в двора на префекта бедните, които получавали помощ от църквата, и му казал: „Ето съкровищата на нашата църква." Според легендата разяреният префект нарежда Лаврентий да бъде опечен на скара. Много свещеници, както и жени от аристокрацията споделят съдбата на двамата мъченици.
В Испания епископ Фруктуозий Тарагонски е осъден на изгаряне. В провинция Африка терорът е особено кървав. На 24 август 258 година  са извършени масови екзекуции в Ламбези и в Утика. В Ламбези на палача са му необходими няколко дни за да екзекутира всички сподвижници на дякон Иаков. В Утика загиват мъченически епископ Квадратий и голяма  група миряни, които според легендата са хвърлени в яма с негасена вар. Епископът на Картаген Киприан е екзекутиран на 14 септември 258 г. В последният си час отецът се държи мъжествено. Спокойно изкачва ешафода, коленичи и отправя молитва към Бога, след което благославя множеството. После сам надява превръзката на очите си и подлага главата си под брадвата на палача, на когото преди това се е разпоредил да му дадат 25 златни монети. Мъченическата смърт застига дякон Флавиан, умъртвен в Нумидия, епископите Луций и Монтаний, екзекутирани в Картаген на 23 май 259 г., заедно с всичките им приближени. Репресиите обхващат и Палестина, Египет, Ликия и Кападокия.
Тази кървава баня приключва с разгрома на римските войски от персите и пленяването на  Валериан от шах Шапур I в лятото на 260 г. Новият император Галиен (260-268) насочва грижите си към заздравяване на разпадащата се империя и не желае да предизвиква нови смутове с репресии и гонения срещу християните. Скоро той заповядва преследванията да бъдат прекратени. С редица постановления императорът възстановява имуществата на Църквата, а заточените епископи са върнати по катедрите им.
От Галиен насетне, следва един около 40 годишен период, в който Църквата се радва на относителен мир. Но все пак, християнската религия все още е непозволена, за вярващите не е настъпил моментът в който те могат да се чувстват сигурни и защитени. И през този период съществуват преследвания, макар и откъслечни, в някои от провинциите на империята.  И така, до времето на Тетрархията, когато е последният жесток сблъсък между Църква и Държава.
В 298 г. цезарят (от 305 г. – август) Галерий започва мащабна чистка в  поверената му армия. На военните, изповядващи християнството,  е поставено условие – или да се откажат от вярата си и да участват в ритуалите към римските богове, или да напуснат армията. Голям брой бойци и офицери напускат редовете ѝ. В някои от частите заповедта на цезаря се прилага извънредно строго. Стига се до смъртни присъди. Много от жертвите са от легионите на Дунавската армия.
Твърде вероятно е мерките заповядани от Галерий да се прилагат и в други римски армии, но няма сигурни данни за това.
Яростен враг на християните, цезарят настойчиво подтиква Диоклециан (284-305) да предприеме общодържавни  гонения срещу тях, но августът известно време се въздържа от подобни прояви. Въпреки, че е ревностен защитник на римските традиции и религия, Диоклециан близо две десетилетия се отнася твърде толерантно към Христовата вяра. Дотолкова, че тя прониква дори в собственото му семейство – жена му Приска и дъщеря му Валерия са християнки. Но в 302 г. той радикално променя своята позиция, може би поради настоятелните антихристиянски внушения на Галерий  и под въздействието на жречеството. Непосредствен повод обаче за развихрилия се нов държавен терор срещу християнството става едно жертвоприношение в присъствието на императора. На ритуала освен езическите свещеници, имало и представители на Църквата. Гаданието по жертвените животни се оказало неблагоприятно, и вината за това е хвърлена върху присъстващите християни.

 Гай Галерий Валерий Максимиан 
Цезар (293–305) Август (305 – 311)

Като за начало, Диоклециан изгонва от двореца всички заподозрени в изповядване на християнската религия. Издава заповед да бъде бит всеки служител в администрацията, който отказва да участва в жертвоприношенията. След което, по примера на Галерий, започва да прилага чистка в легионите. И накрая, в 303 г. в Никомидия Диоклециан издава първия си едикт срещу християните, с който ги подлага на жестоки репресии. Този страховит документ, излязъл от имперската канцелария, постановява:   черквите да бъдат разрушени, а свещените писания – изгорени; християнските събрания да се забранят; държавните и обществени служители, изповядващи християнската вяра, да се отстранят незабавно; християните нямат право да завеждат съдебни дела; ако са обвиняеми, подлежат на изтезания, независимо от положението си; освободените роби могат отново да бъдат върнати в предишното си положение, ако се окаже, че са християни.
Санкциите се прилагат безкомпромисно из цялата империя, с изключение на Британия и Галия, които са под управлението на Констанций Хлор - цезар (293-305); август (305-306). Цезарят не одобрява действията на колегите си тетрарси и прави всичко възможно да сведе до минимум разпоредбите на Диоклециановия едикт. За да не си навлече гнева на императора, все пак в началото Констанций разрушава няколко църкви, но с това приключва всичко и до масови репресии не се стига.
В останалите имперски провинции терорът е страшен. В Рим християните са обвинени за пожара в императорския дворец и това отприщва невиждани кървави разправи. Епископ Антим, няколко високопоставени чиновници, както и множество обикновени вярващи са подложени на жестоки изтезания, след което са екзекутирани. Репресиите засягат и императорското семейство – Приска и Валерия са принудени да се откажат от вярата си под страх от мъчения.
Избухналите метежи в Сирия и Армения, в които може би участват и християни,  допълнително наливат масло в огъня. Същата година са издадени още два едикта, чрез които връз християните се стоварва цялата мощ на държавния репресивен апарат. Настава кървава вакханлия. Анатолия, Армения, Сирия, Палестина, Египет, Африка, балканските провинции, Далмация, Панония,  дават стотици и хиляди мъченици. Брутално насилие - повсеместни арести, страховити изтезания, масови екзекуции, бележат последните две години от управлението на Диоклециан. Единствено Британия и Галия остават като острови на спокойствието, където умереният Констанций Хлор не допуска гонения.
По време на това последно и най-страшно гонение, Христовата църква дава своите героични жертви, мъченици, сред които: Св. Мина, служил в египетските легиони. Заради вярата си е посечен с меч през 296 г.; Св. Великомъченик Димитрий Солунски, заемал висш армейски пост в родния си град Солун. Убит с копие на 26 октомври 306 г.; Св. Великомъченица Варвара, убита заради своята преданост към Христа от собствения си баща, Диоксор; Св. Мъченици Агатопод и Теодул.
След абдикацията на Диоклециан и Максимиан на 1 май 305 г., августи стават Галерий и Констанций Хлор. Вълненията, които разтърсват империята след смяната на властта, отвличат вниманието от християнския проблем. Новите тетрарси са изцяло погълнати от борбите помежду си и нямат нито възможност, нито желание да се занимават с последователите на Христа. Гоненията постепенно затихват, но все още съществуват огнища на репресии, предимно във владенията на Галерий  - Гърция, Тракия и Анатолия. Настъпва времето обаче, когато този неуморим гонител на християнството е принуден да признае поражението си. През 310 г. август Галерий заболява от тежка, неизвестна  болест. В края на земния  си път, на 30 април 311 г. в Никомедия той издава от свое име и от името на останалите тетрарси официален указ за религиозната търпимост, останал в историята като Едиктът на толерантността. Привеждаме текстът на този документ, така както ни го е предал Евсевий Кесарийски:
Император Цезар Галерий Валерий Максимин, непобедимият, август, великият понтифик, великият победител на германците, великият победител на Египет, победител на Тиваида, великият петкратен победител на сарматите, великият победител на персите, великият шесткратен победител на арменците, великият победител на Мидия, победителят на Адиабена, трибун за двадесети път, император за деветнадесети, консул за осми, баща на отечеството, проконсул; и Император Цезар Флавий Валерий Константин, благочестивият, благополучният, непобедимият, август, върховният велик понтифик, трибун за пети път, император за пети път, консул, баща на отечеството, проконсул; и Император Цезар Валерий Лициниан, благочестивият, благополучният, непобедимият, август, велик понтифик, трибун за четвърти път, император за трети, консул, баща на отечеството – на жителите на нашите провинции желаем здраве.
Обзети от сериозна загриженост в името на безопасността и благото на Римската империя, имахме предвид да поправим и да възстановим всичко, съгласно древните закони и общественото благоприличие на римляните. Особено желаехме да върнем на пътя на разума и природата изпадналите в заблуждение християни, които се отказаха от религията и обредите на дедите си и, отхвърляйки самонадеяно древните обичаи, съчиниха нелепи закони и мнения, внушени им от тяхната фантазия, създавайки многобройни общества в различните провинции на нашата империя. Тъй като едиктите, издадени от нас с цел да поддържат поклонението пред боговете, подложиха много християни на опасности и бедствия, и тъй като мнозина от тях бяха наказани със смърт, а друга значителна част, която и досега продължава да упорства в нечестивото си безразсъдство, бе лишена от всякакъв публичен религиозен култ, то нашето желание е да разпрострем и над тези нещастни хора обичайното ни милосърдие.
Затова разрешаваме на християните да изповядват свободно религията си и да се събират без страх и опасения, но при условие, че винаги ще оказват дължимото уважение към съществуващите закони и власти.
С друг рескрипт ние ще съобщим нашата воля на съдиите и длъжностните лица и се надяваме, че нашата снизходителност ще подтикне християните да отправят към бога, комуто се покланят, молитви за нашата безопасност и за нашето благополучие, а също така и за тяхното собствено благоденствие и за благоденствието на държавата".
Въпреки, че е огромна крачка напред по пътя на толерантността, Едиктът на Галерий не слага окончателен край на притесненията на християните. Това ще стане две години по-късно, когато августите Константин и Лициний издават в гр. Медиолан (Милано) едикт, с който провъзгласяват християнството за равноправно на останалите религии в Империята.

Библиография:
Бакалов, Георги, Византия. Културно- политически очерци, С., ИК „ВЕК -22"Бедуэлл Ги. История Церкви, Библиотека Гумер - история Церкви
Житие на св. мъченици Вяра, Надежда, Любов и тяхната майка София
Колектив, История на религиите, т. IV, ИК „Прозорец"
Колектив, Християнството през вековете, С. 1998,
Малицки, Петър, История на Християнската църква, т. 1, С., 1994, 2001
Памфил, Евсевий, Церковная история, Библиотека Якова Кротова
Свенцицкая И.С. - Раннее христианство: cтраницы истории
Фьодоровна, Елена, Императорите на Рим, величие и упадък. С., 1997
 Любомир Грозданов

Няма коментари:

Публикуване на коментар