понеделник, 4 юни 2012 г.

Малки басни



                                                                                  Притча за Бог!
               Един човек влязъл в бръснарницата,за да го избръснат и подстрижат. Заприказвал се с бръснаря,който го обслужвал.Говорили за разни неща и изведнъж станало дума за Бог. Бръснаря казал:
- Каквото и да ми говорят,аз не вярвам,че съществува Бог.
-Защо ? - попитал клиентът .
- Това и така е ясно.Достатъчно е да излезеш на улицата,за да се убедиш,че няма Бог. Кажете ми,ако Бог съществува откъде има толкова много болни хора .Откъде са безпризорните деца ?Ако той наистина съществуваше,не би имало нито страдания,нито болка.Трудно ми е да си представя любящ Бог,който допуска всичко това.
              Клиентът се замислил за миг,но решил да премълчи,за да не влиза в спор. Когато бръснаря си свършил работата клиента си тръгнал. Излизайки на улицата той видял рошав и небръснат човек.Тогава клиентът се върнал в бръснарницата и казал на бръснаря :
-Знаете ли какво ще ви кажа? Не съществуват бръснари .
-Как така ? - учудил се бръснаря - Нима аз не влизам в сметката ?Аз съм бръснар .
-Не !- възкликнал клиента - Те не съществуват,иначе нямаше да има рошави и не обръснати хора , като ето онзи човек , който върви по улицата .
-Но , мили човече , работата не е в бръснарите . Просто хората не идват при мене .
-Точно в това е работата ! - потвърдил клиента - И аз казвам същото : Бог има . Просто хората не го търсят и не отиват при него . Ето защо има в света толкова болка и страдания .


                                                                               








                             Приказка за тиквата и кръста




Живял някога един ковач на име Джек. Времето му минавало в щуране насам натам по кръчмите. Сядал в първата кръчма и започвал да пие ракия и ставал от там само, за да се прехвърли в следващата, където да започне да пие вино.
Но в навечерието на празника Вси светии, когато се случват всякакви чудеса, не щеш ли в кръчмата, където се бил запил Джек, влязъл не кой да е, а самият дявол. Отишъл там, защото никъде другаде вече не светело,  а той искал да пийне и хапне нещо. Джек понеже не мислел за нищо друго, освен за пиене, без да му мисли много продал душата си на дявола за една бира.
Обаче, за да купи пиенето на дяволът му се наложило да се превърне в монета. Джек пуснал монетата в джоба си и тръгнал към следващата кръчма. Но дяволът започнал да пищи от джоба му:
- Пусни ме, моля те, пусни ме. Ще ти осигуря спокоен живот. Няма да те мъча.
Джек бил малко пиян и се позачудил, но се сетил, за разказите на баба му, която когато бил малък всяка неделя го водела на църква и му обяснявала, че по-голяма сила от кръста няма. А когато баба му починала, тя му оставила сребърния си кръст и Джек го бил забравил в джоба на якето си. Чак сега Джек разбрал, че баба му е говорила истината, че по-голяма сила от кръста няма.
Джек пуснал дявола, но преди това се спазарил да не го тормози десет години.
Минали десет години, обаче Джек не се променил, пак ходел по кръчмите и пак пиел. Дяволът отново се появил и му казал, че уговорката вече е изтекла и всеки трябва да плати за греховете си, но ковачът пак се сетил за баба си и за кръста и пак се изхитрил и казал:
Само едно последно желание имам, искам една ябълка.
Дяволът бил длъжен да изпълни желанието на Джек и се покатерил на едно ябълково дърво. Джек обаче бързо надраскал върху кората на дървото един кръст и дяволът не можал да слезе, понеже го било страх от кръста.
Джек пак се споразумял за душата си и дяволът отново си отишъл. Но най-накрая дошъл деня, когато Джек умрял от страрост и трябвало да отговаря за греховете си. Понеже не се бил покаял и затова Бог не го взел в рая, а пък дяволът, не можел да престъпи обещанието си и не можел да вземе душата му в ада. И така Джек останал да се скита по света и да чака Страшния Съд с прокълната душа. Единственото, което могъл да направи било да изпроси едно въгленче от дявола и да го сложил в средата на една ряпа, за да си свети през нощта. Джек обикалял по света, а хората разказвали тази легенда от уста на уста, за да се научат да внимават и да не продават душата си на дявола. И от разказ на разказ ряпата станала на тиква, а тиквата на тиквен фенер, за да напомня, че душата на човека е най-голямото му богатство, а християнският кръст най-голямата сила, която му е дадена, за да я опази.

                                                                               


"Търсачът" - Хорхе Букай             из "Приказки за размисъл"

Това е историята на един човек, когото бих определил като търсач...
Търсачът е някой, който търси; не е непременно човек, който намира. Не е и някой, който непременно знае какво търси. Просто е човек, чийто живот представлява търсене.

Един ден търсачът почувствал, че трябва да тръгне за град Камир. Бил се научил да обръща сериозно внимание на тези усещания, които идвали от непознато място в него самия, така че оставил всичко и потеглил.

След като вървял два дни по прашните пътища, различил Камир в далечината. Малко преди да стигне до града, вниманието му било привлечено от хълм вдясно от пътя, покрит с чудна зеленина и обсипан с множество дървета, птици и прелестни цветя. Ниска ограда от лакирано дърво обграждала хълма от всички страни. Бронзова портичка го приканвала да влезе.

Изведнъж усетил, че забравя за града и отстъпва пред изкушението да си почине за малко на това място. Търсачът влязъл през портичката и бавно тръгнал сред белите камъни, които изглеждали безразборно разпръснати между дърветата.

Позволил погледът му да прелита като пеперуда върху всяка подробност от пъстроцветния рай. Имал очи на търсач и може би затова открил следния надпис върху един от камъните:
Абдул Тарег, живял 8 години, 6 месеца, 2 седмици и 3 дни

Малко се разстроил, като видял, че камъкът не бил просто камък: бил надгробна плоча. Натъжил се при мисълта, че там било погребано толкова малко дете. Като се огледал, човекът установил, че на съседния камък също имало надпис. Приближил се и прочел:
Ямир Калиб, живял 5 години, 8 месеца и 3 седмици

Търсачът се почувствал ужасно разстроен. Красивото място било гробище и всеки камък бил надгробна плоча. Една по една, започнал да чете плочите. Върху всяка имало подобен надпис: име и точната продължителност на живота на покойника. Обзел го ужас, когато установил, че възрастта на детето, живяло най-дълго време, едва надвишавала единайсет години... Налегнат от неизмерима мъка, седнал и заплакал. Пазачът на гробището, който минавал наблизо, се приближил. Известно време го наблюдавал мълчаливо как плаче и накрая го попитал дали оплаква някой близък.

- Не, не плача за близък - казал търсачът. - Какво става в този град? Какво ужасно нещо се случва тук? Защо има толкова много мъртви дeца, заровени на това място? Какво е това страшно проклятие, което тегне върху хората, та ги е принудило да направят детско гробище?

Старецът се усмихнал и казал:
- Успокойте се, няма такова проклятие. Работата е там, че при нас има отдавнашен обичай. Нека ви обясня: когато някой младеж навърши петнайсет години, родителите му подаряват тетрадка като тази, която нося аз на врата си. И всеки път, когато нещо много го е зарадвало, той трябва да отвори тетрадката и да запише в нея: В ляво - това, което го е зарадвало. В дясно - колко време е продължила радостта.








Сърцето ми гори като огън
               Дзен притча

             Сойен Шаку, първият дзен учител в Америка казвал:
"Сърцето ми гори като огън,но очите ми са студени като изстинала пепел."Той създал следните правила който изпълнявал всекидневно цял живот:
     Сутрин преди да се облечеш запали благовонна пръчица и медитирай.
     Лягай да спиш по едно и също време.Приемай храна през определени интервали.Яж умерено и никога не се наяждай.
     Когато ти идват гости,оставай такъв, какъвто си,когато си сам.
     Когато си сам,се дръж така,както когато имаш гости.
     Внимавай какво говориш и изпълнявай това,което си казал.
     Когато изникне възможност не я изпускай,но преди да направиш нещо,помисли два пъти.
     Не съжалявай за миналото.Гледай в бъдещето.
     Имай безстрашната готовност на герой и по детски любящо сърце.
     Когато заспиваш,прави го сякаш си лягаш за последен път.
     Щом се събудиш,ставай от леглото сякаш изхвърляш старите си обувки.











    ДЪЛГОТО ИМЕ


             
Някога отдавна живели мъж и жена. Родил им се син. Зарадвала се младата майка и и се приискало да му даде хубаво име, за да има хубав живот.
Мислила три дни и три нощи, но заболяла и умирайки, успяла едва чуто да прошепне:
- Ах, измислих най-накрая! Наречете го Тьон...
Така и не доизрекла. Наложило се да нарекат детето Само-Тьон.
Минало се, не минало, и бащата на Тьон си взел втора жена. Родил му се още един син.
Някой казал на майката, че ако даде на детето кратко име, и животът му ще е кратък. Колкото по-дълго име, толкова по-дълъг живот! И жената решила да даде на сина си дълго-предълго име, за да има дълъг-предълъг живот. Мислила, мислила, блъскала си главата и накрая измислила ето какво:
"Бонза-голям, Бонза-малък, Бонза-над-всички-бонзове-бонза, Бонза-дебелак, Бонза-в-кесията-парички-има-пак, Бонза-глупак, Бонза-не-зная-по-нататък-как, Богаташ-над-богаташите, По-богат-няма-как, Чашка-та-чайник, Главен-началник, Всички-пият-вода-сам-пия-чай, Кой-ли-е-той-чудо-герой, Викай-го-така, Викай-го-всякак, Така-и-така-и-карай-нататък, На-планината-храм, На-храма-покрив, Над-покрива-ела, Над-елата-луна, Ей-ей-расти-скоро-Ейско!"
Момчетата поотраснали, започнали да се карат. Когато малкия дразнел големия, му подвиквал:
-Тьон-Тьон, Само Тьо-он!
Тьон се ядосвал и се опитвал да му го върне:
-Бонза-голям, Бонза-малък, Бонза-над-всички-бонзове-бонза, Бонза-дебелак, Бонза-пак ...или как? Бо-бон-за ... бонза ... Пфу!
Заплете му се езика, не може да изкаже обидата. А през това време брат му е избягал далече.
И бащата, ако трябвало да се свърши нещо, викал Тьон, защото било по-лесно да изрече името му.
- Тьон направи това! Тьон свърши онова!
Пакостите също не му се разминавали:
- Ах ти, Тьон! Ела да ти кажа аз на теб!
А ако бащата речал да се скара на брат му и започне:
- Бонза-голям, Бонза-малък, Бонза-над-всички-бонзове-бонза, Бонза-дебелак, Бонза-в-кесията-парички-има-пак ... Уф, да му се не види! - уморявал се и не довършвал.
А майката се радвала: "Колко хубаво, че дадох на сина си толкова дълго име!"
Веднъж, докато братята със съседските деца играели на двора, Тьон паднал в кладенеца.
-Олеле, Тьон падна в кладенеца! Леле, леле, Само-Тьон падна в кладенеца! - разкрещели се децата.
Притичали възрастните, извадили го.
А мащехата си помислила: "Значи е вярно, че децата с кратки имена не живеят дълго. Гледай, едвам го извадиха!"
След няколко дни децата пак се събрали да играят заедно. Ейско-Дългото име започнал да се хвали:
-Тьон падна в кладенеца, защото му е късо името. А аз мога да си правя каквото си искам и нищо не може да ми се случи, защото дългото име ми носи щастие!
Надвесил се опасно над кладенеца и паднал. А децата се втурнали към къщата да повикат помощ:
- Сега Бонза-голям, Бонза-малък, Бонза-над-всички-бонзове-бонза, Бонза-дебелак, Бонза-глупак ... оле, сбъркахме пак! Богат-Пребогат, По-богат-от -най-богатия ..., не, не, още по-богат! Купа-та-лъжичка ... сбъркахме мъничко! Възглавница-та-одеало ..., давай отначало! Чукче-та-хаванче? Не бе, забраванче! А-а-а, Чашка-та-чайник, Сам-си-е-кмет? Не, не, Голям-началник! Викай-го-така, Викай-го-всякак, да ама как беше нататък? Стои-къща, На-покрива-слама, На-сламата-котка-дебне-мишка, Котката-се-хвърли-мишката-подскочи ..., на човек душата му да изскочи! Ей-ей, тичайте скоро, Ейско падна в кладенеца!
Скочили възрастните да извадят Ейско, но той вече бил потънал.

японска приказка