Трите "М" - Мълчание , Мисъл , Мъдрост !
                        ( Тук ще откриете мъдри мисли и притчи . )

                                                     * * * * *

      Мълчанието изчиства лошата карма

Оказва се, че ако критикуваме някого, поемаме върху себе си негативната карма и лошите качества на този човек

Така действа законът за кармата. По същия начин поемаме и качествата на личността, която възхваляваме.

Достатъчно е да четете житието на някой известен човек, който притежава определени качества, или да ги обсъдите с някого.

Отдавна е забелязано, че човек придобива чертите на човека, за когото мисли или говори. Затова дори западните психолози съветват да мислим и говорим за успешни и хармонични хора. Но колкото повече егоизъм и завист има у нас, толкова по-трудно ни е да казваме нещо хубаво за някого. Трябва да се научим да не критикуваме.

Един пример. От хороскопа на даден човек става ясно, че в определена година той ще се разболее сериозно. Но при него всичко е нормално. На въпроса какво е правил в този период, той отговаря, че е дал обет да не критикува никого. И твърди, че е забелязал как животът му се подобрява, духовната му практика е издигната на ново, по-високо ниво. Този, който ни критикува, ни отдава своята положителна карма и взема нашата негативна карма. Затова във Ведите винаги се е смятало за добър признак, когато ни критикуват.

Как работи речта с нашата карма?

В „Махабхарата“ се казва, че ако сте си набелязали нещо, искате да направите нещо, не бива да го споделяте с никого. Щом го направите, с 80% намалява вероятността това да се случи, особено ако сте разкрили плановете си на завистлив и алчен човек. Защо хората, които говорят малко и обмислено, постигат повече? Те не губят енергия.

Друго просто правило, свързано с речта,
е: ако сте направили на някого нещо добро и сте се похвалили пред други, в този момент губите положителната карма и всичките плодове на благочестието, които сте заработили с тази постъпка. Хората, които се хвалят, постигат малко. Затова не трябва никога да се хвалим с постиженията си, тъй като в този момент губим плодовете, които сме постигнали…

                                                * * * * * 

                              *Н* * * * 

" МОЯТА ДУША И АЗ "

     - Халил Джубран

Моята душа и аз отидохме при великото море, за да се окъпем в него. Стигнахме до брега и тръгнахме да дирим скришно и усамотено кътче.
Както вървяхме, съзряхме човек, който седеше на сива скала – той държеше торба със сол и хвърляше стиски от нея в морето.
– Това е песимистът – каза душата ми. – Да се махаме, тук не можем да се окъпем.

Продължихме и стигнахме до вдадена в морето ивица суша. Там съгледахме човек, изправен върху бяла скала – той държеше обсипано със скъпоценни камъни ковчеже, вадеше от него бучки захар и ги хвърляше в морето.
– Това е оптимистът – каза душата ми. – И той не бива да види голите ни тела.

Поехме отново и на брега забелязахме човек, който сбираше умрели риби и нежно ги пускаше обратно във водата.
– И пред този не можем да се къпем – рече душата ми. – Това е човечният добротворец.

Отминахме нататък.
И стигнахме до място, където един човек очертаваше сянката си върху пясъка. Прииждаха високи вълни, които непрестанно я изличаваха. Ала той я очертаваше наново и наново.
– Това е мистикът – каза душата ми. – Да бягаме далеч от него!

И продължихме до тихо заливче – там стоеше човек, който загребваше в шепа пяна от морето и я трупаше в алабастрово блюдо.
– Това е идеалистът – рече душата ми. – Той със сигурност не бива да види голотата ни.

И се отдалечихме по-нататък. Внезапно чухме глас, който викаше:
– Ето морето! Ето го дълбокото море! Ето го необятното и могъщо море!
Като стигнахме там, откъдето долиташе гласът, съгледахме човек, който бе застанал гърбом към морето и бе долепил до ухото си раковина, за да слуша шепота му.
И душата ми каза:
– Да се махаме оттук. Това е реалистът — той загърбва всичко, което не е способен да схване, и се залавя за някоя подробност.

Закрачихме отново. И сред камънаци и бурени съзряхме човек, заровил главата си в пясъка. Рекох на душата си:
– Тук можем да се окъпем. Той не ни вижда.
– Не, не можем – възпротиви се душата ми. – Този е най-гибелният от всички. Това е пуританът.

Тогава безмерна печал се изписа върху лицето на душата ми и задави гласа й.

– Да си отиваме – пророни тя, — няма скришно и усамотено кътче, където да се окъпем. Не ще оставя вятъра да развява златистите ми коси, ни вятърът да разкрива белите ми гърди, ни светлината да разбулва свещената ми голота.

И ние се отдалечихме от това море и тръгнахме да търсим друго, по-велико.

Притча за прозореца и огледалото .

Веднъж, един човек попитал мъдреца:

- Учителю, моля те да ми разясниш нещо. Не мога да разбера, защо когато отидеш у някой беден човек, той винаги е приветлив и гостоприемен... и е готов да ти услужи с каквото може. А богатият - точно обратното - сякаш не те забелязва! Само парите ли са причината за това?

Вместо отговор мъдрият човек попитал:

- Погледни през прозореца. Какво виждаш там?

- Ами жена ми, децата, съседа, градината...

- Добре. А сега погледни в огледалото. Какво виждаш там?

- Е, то е ясно... виждам само себе си. – казал учудено човекът.

- Ето, виждаш ли... И прозорецът и огледалото са направени от стъкло. Трябва само да добавиш малко сребро и вече виждаш само себе си.