Лъскавата действителност - със обективните факти не се припокриват ... Лъвът няма нищо общо с Венеция , а е символът на България и е името на Божият син - Лъвский !
СРЕДНОВЕКОВНИТЕ КАМЕННИ ПЛОЧИ ОТ СТАРА ЗАГОРА
Иван Т. Иванов, Мариана Минкова. Още веднаж за средновековните каменни релефи от Стара Загора. Известия на Старозагорския исторически музей. Том III. 2008, с. 177-184
Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.
Известните средновековни каменни плочи от Стара Загора с изображения на животни са без съмнение едни от най-интересните и уникални археологически находки в България и Европа.
Четири от плочите с релефни изображения на лъв, грифон, пауни и двуглав орел (фиг. 1-3) са открити през 1907 г. във вододайната зона, на 1.5 км северно от върха на Старозагорското Аязмо [1]. Петата плоча с изображение на лъвица с малко лъвче (фиг.1) е открита през 1957 г. на около 300 м западно от върха на Аязмото [2]. Още една подобна плоча с изображение на музикант (Фиг. 4) върху идентична основа като предходните е открита в района между Стара Загора и Нова Загора. По изработка и материал, тя също се отнася към групата на старозагорските релефи.
Фиг. 1. Каменни пластики от м. Аязмото – Стара Загора. В ляво – изображение на лъв; в дясно – изображение на лъвица, кърмеща малко лъвче.
Към групата плочи могат да се причислят и два капитела на колони, открити в границите на Стара Загора, върху които са представени птици.
Старозагорските средновековни пластики определено са признати за шедьоври на изобразителното изкуство по българските земи и се цитират при всяко едно сериозно изследване на средновековното изкуство на Европа [3]. Не случайно едната от тях, лъвицата с лъвчето е основен елемент в герба на Стара Загора, а също на официалния печат на Регионален исторически музей, Стара Загора.
Фиг. 2. Каменни пластики от м. Аязмото – Стара Загора. В ляво – изображение на двуглав орел; в дясно – изображение на пауни и дърво на живота.
Сред специалистите преобладава мнениeто, че пластиките са местно производство, изработени върху местен каменен материал (червеникав плочест шист), който, от цялата територия на съвременна България, се открива единствено в средногорския район обхващащ територията от Старозагорските минерални бани до с. Караново (главно около днешните старозагорски села Хрищене, Колена, Змеево, Борилово). Подобен каменен материал е употребен и при направата на подова настилка в Плиска, което предполага неговото доставяне от посочения по-горе район.
Фиг. 3. Каменна пластика от м. Аязмото – Стара Загора. Изображение на грифон.
Фиг. 4. Каменна пластика от района между Стара и Нова Загора. Жена - музикант, свирещ на кавал, специфичен за българите музикален инструмент.
Все още остава открит въпросът за датирането на старозагорските каменни пластики и за изясняването на историческите условия за тяхната изработка. По тези причини, те все още не са официално причислени към ранното българско средновековно изобразително изкуство въпреки тяхната огромна културна и историческа стойност.
Преди покръстването в 865 г. областта Загоре, в която влиза районът на град Боруй, е присъединявана и губена от България няколко пъти. Първоначално тя е присъединена след помощта, която Тервел оказва на византийския император Юстиниан II в 705 г. След това тази област е отнета, но след победоносната война на Крум границата между България и Византия отново е преместена на юг от Стара планина (Маторие гори) и е узаконена през 816-817 г.. Съгласно Сюлейманкьойския каменен надпис, тя е вървяла от Дебелт към Симеоновград по рова, наречен по-късно Еркесията и от там по стария римски военен път Ардзос – Пизос – Карасура нагоре към Чирпанските възвишения [Георгиев Павел. Българо-византийската граница при хан Омуртаг и Еркесията. Археологически проучвания в Новозагорско. Сборник. Исторически музей Нова Загора. Фондация “Никола Койчев”. Проф. Ив. Йорданов редактор. 1999. Изд. Гео прес. С. 131 – 140]. Самият ров е построен вероятно от Омуртаг за защита на тази оспорвана граница. Всъщност тази граница очертаваобластта Загоре от юг. В тази област не влиза района на Филипопол, но влиза Боруй, който сигурно е играел ролята на важен администритативен и укрепен център в новата българска държава.
Според проф. Богдан Филов [4], пръв описал и публикувал най-ранните две пластики (разполагайки и с останалите две), те датират от VIII-IX век и са свързани с езическо капище в Боруй. До 1944 г. тази теза е доминирала и дори постройките в района на откриването на плочите са правени в стил крепостни стени, кули и предполагаемо капище. Такива са каптаж, строен през 1909 година, и трансформаторна подстанция в близост до каптажа.
Фиг. 5. Сцена във зверинен стил (борба между грифон и малко слонче) върху капител от Нова Загора (в дясно) и Нови пазар (в ляво) (IX-ти век).
Датировка, близка до горната дава и акад. Васил Гюзелев [5]. Описвайки мащабното строителство на църкви, манастири и административни сгради по територията на българската държава при християнизацията на България, той използва и посочените пет старозагорски пластики като илюстрация на този процес. Според него повечето от пластиките (плочата с грифона и тази с лъвица и лъвче) се отнасят към IX-ти век, а тази с пауните, той определя като олтарна преграда на църква с датировка IX-X-ти век [6].
K. Мавродинов [7] свързва по стил и сюжет старозагорските плочи с подобни каменни пластики от района на Преспа и Охрид, които са от времето на Самуил (997-1014). Същата датировка на релефите се поддържа от С. Ваклинов [8] и е представена в История на България [9] и в академичното изследване върху историята на българското изобразително изкуство [10]. В частта, третираща проблемите на културата и изкуството на Първата българска държава, като най-правдоподобен интервал за създаване на старозагорските пластики е посочен края на IX-ти, началото на X-ти век.
Фиг. 6. Коланен прорезен накрайник с релефно изображение на грифон, бронз, от гроб № 518, некропол в кв. Трошево, Варна (783 гроба от края на IX-X-ти век).
Всички представени по–горе автори посочват принадлежността на старозагорските пластики към скулптурното изкуство на Първото българско царство (IX-X-ти век). В същото време те подчертават, че някои от сюжетите при тези и други паметници на раннобългарската скулптура са заимствани от репертоара на декоративната скулптура на Византия или от източното (месопотамско или иранско) изкуство.
Старозагорските релефи са неколкократно коментирани и в публикации на Димитър Янков, който изказва няколко алтернативни хипотези за времето на тяхното създаване и предназначение:
1. Най-ранната датировка, която той им дава е VIII-IX-ти век, като ги свързва с принудителното заселване на арменци-павликяни в Тракия [11];
2. XI-ти век, като ги свързва с предназначението им за украси на църкви [12];
3. Началото на XII-ти век [13], на основа на тогавашния икономически възход на Боруй в границите на Византия.
Във всички публикации, Д. Янков твърдо се придържа към хипотезата за византийския произход на пластиките. Отсъствието на християнска символика обяснява с временното господство на иконоборческото течение в метрополията Константинопол. Това трудно може да се приеме, заедно с цялата хипотеза, тъй като епохата на иконоборството привършва с Аморийската династия (820-867) [14]. Освен това, икономически възход и мощно църковно строителство е имало в държавата и Боруй и през епохата на покръстването на българите.
Тъй като въпросът за произхода и етническата принадлежност на скулптора на старозагорските каменни релефи е от значителна важност, правим настоящето съобщение. Хипотезата ни за датировката и произхода на релефите се основава на анализ на вече известни находки и сравнение с някои новооткрити.
1. Още в изследването си K. Мавродинов подчертава, че “за разлика от синхронната каменна скулптура от западнобългарските центрове, старозагорските плочи имат друга тематика и са лишени от всякакви християнски символи” [15]. Подобно мнение поддържа и С. Ваклинов, според когото старозагорските релефи не са пряко свързани с християнската символика, а представляват по-скоро митологични образи [16]. Според нас, тъй като тези пластики с безспорно високи художествени качества са създадени и функционирали на едно и също място, предполагаемо в района на старозагорското Аязмо, като представят източни (т.е. ирански, скитски и месопотамски) митологични теми от зверинен стил, без християнска символика, едва ли са създадени в недрата на едно дълбоко религиозно християнско общество.
2. Старозагорските пластики не трябва да се свързват със западнобългарските центрове от епохата на Самуил, а с архитектурното изкуство на Плиска и Преслав. Това заключение се основава на коментирания от К. Мавродинов капител от гр. Нова Загора и на публикувания впоследствие подобен капител от гр. Нови пазар. Двата капитела (Фиг. 5) показват огромно сходство помежду си и е възможно да са произведени в едно и също ателие или от един и същи скулптор. Още К. Мавродинов посочва стиловото и сюжетно сходство между старозагорските пластики и капитела от Нова Загора [17, с. 215 – 219]. Огромното стилово подобие на грифоните върху двата капитела и този върху старозагорската пластика (Фиг. 3) показва, че те са създадени в сходни условия и имат близка датировка. Капителът от Нови пазар се датира IX-ти век [18] и близка до тази трябва да бъде и датировката на старозагорския релеф с грифона (Фиг. 3). Това заключение кореспондира и с датировката на подобен по стил грифон (Фиг. 6) върху бронзовата тока на колан, открит в прабългарския некропол до Варна, с датировка края на IX - X-ти век [19].
3. Изображението на лъвица и на кърмеща лъвица върху старозагорските релефи (фиг. 1) намират аналог в изображението на лъвица, кърмеща две лъвчета (Фиг. 7) представена върху сребърен съд от ранния, предислямски период на Волжска България [20]. Това изображение представлява част от сцена, характерна за митологията на древен Иран. Акцент в сцената е дървото на живота, пазено от риба (наречена на езика на волжските българи “Бат Гала” – великата риба, на древноперсийски “Кала” или “Кара”, на езика на сарматите “гала” - риба), живееща в езерото Ворукаша [21]. Съдът е част от колективна находка от сребърни съдове произхождащи от с. Оношат, Охански район, Пермска област (дн. Верешчагински район) в басейна на р. Сепич Изследователите на съда го датират VIII-IX-ти век, т.е., началния период на Волжска България. Върху част от съдовете от същата находка има множество надписи, изпълнени с иберийска (западнокавказка) писменост, ползвана на много места от ранните българи във Волжска България и Северното Причерноморие.
Фиг. 7. Изображение на кърмеща лъвица (в ляво) и лъвица (в дясно) върху сребърни съдове от колективна находка в долината на река Кама, Волжска България, датирана VIII-IX-ти век [20]. В центъра - митологичното дърво на живота.
Кърмещата двете лъвчета лъвица, представена на съда от Волжска България (Фиг. 7) има същите антропоидни черти на лицето, както и кърмещата лъвица от старозогорския релеф (Фиг.1). Точно такъв вид антропоидни стилизации се откриват и при изображенията на лъвове, грифони и коне от известното българско златно съкровище от Наги сент Миклош. Лъвицата и кърмещата лъвица от старозогорския релеф (Фиг.1) са представени по твърде специфичен начин (тяло в профил, глава в анфас), каквито виждаме при изображенията на лъвове, грифони и коне при съкровището от Наги сент Миклош, Мадарския конник и тези от Волжска България (Фиг. 7). Тези аналогии подкрепят раннобългарския, езически произход на част от старозагорските пластики.
4. Художествената култура на древните българи от езическия период демонстрира следните специфични стилови особености: изобразяване на фантастично-митологични животни, представяне на животните във вида „тяло в профил, лице в анфас”, антропоиден начин на изобразяване на лицата на лъвове, коне и други животни, отказ от дълбочина и перспектива на сцената. Грифонът, лъвът и двуглавия орел заемат важно място в предхристиянския религиозно-митологичен комплекс на прабългарите, играейки ролята на животни-пазители и въплъщение на соларния култ при прабългарите [22; 23]. Двуглавият орел също може да се свърже с митологичните представи на прабългарите [24].
Старозагорските релефи напълно се подчиняват на тези стилови особености:
Старозагорските плочи са уникални. Специфична тяхна черта е композициионната им изчистеност. При тях изцяло липсват растителни орнаменти и геометрични фигури, характерни за римската, византийската и за по-голямата част от средновековната българска скулптурна украса. Присъстват само животни: лъвове, грифони, пауни и др.
Лъвът е често срещана скулптурна фигура в Плиска, Преслав и Омуртаговия дворец на р. Тича.
Грифонът, като митично полиморфно животно се появява още в II–I хилядолетие пр. н.е. в изкуството на Изтока и се използва до късното Средновековие. Това изображение получава завършена художествена форма в Ахеменидски Иран (VI-IV в. пр. н.е.) [25]. В рамките на Европа, най-голям брой изображения на грифони се срещат в България. Подобно на лъва, грифонът заема важно място в митологичното съзнание на ранните българи. Представя се като зловеща фигура. За това свидетелства Силистренският надпис, описващ делата на Крум, в които византийският император Никифор I, превзел и опожарил Плиска се оприличава на грифон.
Паунът за разлика от грифона и лъва се среща още в ранно-християнското изобразително изкуство по българските земи. Той е също езически символ, възприет и утвърден и в по-късната християнска символика.
Важна особеност на старозагорските пластики е двумерния, плоскостен начин на художествено изобразяване, при който имаме отказ от използване на перспектива и дълбочина на образите. В съвременното художествено изкуство на Европа този стил се появява едва в последните 100 години и се обозначава като модернизъм. Този стил обаче е характерен за Мадарския конник, за изображенията по съдовете от Наги Сент Миклош [26] и сандъка от Терачина [27], както и за много раннобългарски изображения от Плиска и Преслав [28; 29; 30]. Този “модернистичен” стил на изобразяване е особено ярко демонстриран при кърмещата лъвица от Фиг. 1, в левия долен ъгъл на релефа, където перспективата не само, че не е използвана, но е съзнателно нарушена. Този важен детайл от релефа може би представлява “скрит подпис” на автора или най-малкото, “производстено клеймо”, издаващо принадлежност на автора към раннобългарската художествена школа.
Някои от особеностите на раннобългарското изобразително изкуство, изразени с пълна сила при старозагорските релефи, се наблюдават и в изкуството на Второто българско царство [31]. Пример за това са два лъва върху медалион от хълма Трапезица във Велико Търново, изобразени с антропоморфни лица в анфас и тела в профил.
Мотивът с нереалистично, декоративно-плоскостно изображение на тяло в профил и глава en face, който е основен начин на изобразяване в Старозагорските релефи, е изобретение на Иранския Изток и стои във противовес на ранногръцкия реалистичен начин на изобразяване [Т. Герасимов. Проучвания върхуМадарския скален релеф. В: Мадарският конник. В. Бешевлиев – отг. редактор. Издание на БАН. София. 1956. с. 116-166]. Иконографските особености на Старозагорските релефи показват, че те стоят във тясна връзка с другите синхронни произведения на българската релефна пластика от началото на VIII-ми век. Втях са отразени принципите на плоскостното и декоративно третиране на фигурите, създадени през ранното средновековие в Иранския изток. Скулптурът, който е издялал Старозагорските пластики, е бил обучен не само в стиловите принципи на това изкуство, но е бил запознат и с неговите основни митологични и религиозни теми и сюжети.
5. Местоположението, броят и художествените качества на откритите показват, че в района на днешната местност „Аязмото на Свети Теодор Тирон”, северно от Стара Загора е имало развито каменоделство, производство на каменни релефи на основата на специфичния местен каменен материал. Този производствен център е съвпадал с местен религиозен център, състоящ се от четири новооткрити църкви-манастири, епископски дворец и вероятно голям манастир-лавра, построен върху старо езическо светилище, до мощен свещен извор [32]. Тъй като същият каменен материал е използван и в подовите настилки на дворците в Плиска, може да се предположи, че в този производствен център са изработвани и декоративни плочи, задоволяващи нуждите на силно отдалечени пазари. Пример за такъв износ на продукция може да бъде плочата от Нова Загора (Фиг. 4), намерена в район между Стара и Нова Загора, както и подовите настилки в Плиска. Обстоятелството, че част от производството на този център е вложено в дворците на Плиска говори, че той е бил активно функциониращ още в предхристиянския период на Първото българско царство. Боруй и неговият район са трайно присъединени към Първото българско царство през 813 г. от кан Крум, като границата с Византия минава по построения от кан Омуртаг граничен вал, известен днес като Еркесия. В границите на България, Боруй запазва ролята си на голямо административно, стопанско и религиозно средище, вероятно център на комитат [33, с. 386].
В настоящата статия, произходът и етническата принадлежност на старозагорските пластики са изследвани в един по-широк и съвременен исторически план, вземайки като важни доводи мястото на тяхното намиране, художествената им близост до нови археологически находки, наличието на оригинални стилови особености и митологично съдържание. Всички приведени доказателства и обстоятелства подкрепят предположението, че старозагорските релефи са създадени в предхристиянския и раннохристиянски период на Първото българско царство в района северно от Боруй, където на мястото на мощен религиозен център е действало художествено ателие, работещо предимно с местен каменен материал и обслужващо художествените нужди на местната и столичната раннобългарска аристокрация.
ЛИТЕРАТУРНИ ИЗТОЧНИЦИ:
1. Filov B. Geschichte der bulg. Kunst, табл. 8а,b; 9a,b
2. Николов, Д. ИАИ, XX, обр. 2, с. 575-576
3. История на българското изобразително изкуство. Отг. Ред. Ал. Обретенов. Изд. на БАН. Институт за изкуствознание. София. 1976 г. с. 88-90
4. Филов, Б. Старобългарското изкуство. София. 1924 г. с. 11-12, табл. II, обр. 1 и 2
5. Гюзелев, В. Княз Борис Първи. Изд. Наука и изкуство. София. 1969
6. Гюзелев, В. Цит. съч., с.147
7. Мавродинов, Н. Старобългарското изкуство (изкуството на първото българско царство). С. 1959, с. 215 – 219, обр. 243-253 и цит. лит.
8. Ваклинов, С. Формиране на старобългарската култура. VI-XI. Изд. Наука и изкуство. София. 1977, с. 236-237
9. История на България, т. 2, Първа българска държава, Изд. На БАН, 1981 с. 432
10. Мавродинов, Н. С. 88-90
11. Янков, Д. Верея, Иринополис, Боруй. В: Стара Загора. От Берое до наши дни. Стара Загора, 1979. с. 23-29
12. Янков, Д. Цит. съч., с. 23-29.
13. Янков, Д.. Средновековните каменни релефи от Стара Загора. Везни. 2001. № 8, с. 85-88.
14. Божилов, Ив., Ив. Билярски, Хр. Димитров, Ил. Илиев. Византийските василевси. Изд. Абагар. София. 1997. с. 212
15. Мавродинов, Н. Цит. съч., с. 215 – 219.
16. Ваклинов, С. Формиране на старобългарската култура VI-XI. С., 1977, с. 236-237
17. Мавродинов, Н. Цит. съч., с. 215 – 219.
18. Аладжов, Ж. Паметници на прабългарското езичество. Изд. Св. Климент Охридски. София. 1999; Гюзелев, В. Цит. съч. с. 111
19. Българите и техните съседи през V – X век. Каталог на изложба. В. Йотов, В. Павлова – съставители. Регионален исторически музей. 2004
20. Смирнов, Я. Восточное серебро. Санкт Петербург., 1909, табл. XIII, XCII; Р. Кызласов. Рунические письменности евразийских степей. М. 1994, с. 267-268.
21. Добрев, П. М. Добрева. Древнобългарска епиграфика. Изд. Център за изследване на българите, ТанНакРа ИК, София, 2001, с. 266-269
22. Стойнев, А. Светогледът на прабългарите. С., 1986, с. 108-110
23. Аладжов, Ж. Паметници на прабългарското езичество. Изд. Св. Климент Охридски. С. 1999, с. 19, 25-26
24. Мошев, А. Двуглавият орел – произход, история, значение. Известия на Българската орда, 2005, 2, с. 24-37
25. Пугаченкова, Г. А. Грифон в античном исредневековном искустве Средней Азии. – СА, 1959, кн. 2, с. 70-84
26. Добрев, И. Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. Изд. Рива. София. 2005
27. Милчева, Хр. Сандъкът от Терачина. Старобългарски паметник от IX-ти век. Изд. Безсмъртни мисли. София. 2001
28. Ваклинов, С. Цит. съч.
29. Бешевлиев, В. Първобългарските надписи. С., Изд. На БАН, 1979
30. Рашев, Р., Димитров, Я. Плиска. 100 години археологически разкопки. Шумен, 1999
31. Мошев, А. Средновековни метални изделия с хералдически изображения, открити на територията на България (опит за обобщение). Минало, 3/2007, с. 7-15
32. Тангъров, Й. Перспективи за парк “Аязмо”. Доклади на Юбилейната конференция “160 г. от рождението на митрополит Методий Кусев”. София. 2001. с. 223-230; Димитър Илков. Приносът на историята на град Стара Загора. Издава Старо-Загорското градско Общинско Управление. Пловдивъ. Търговска печатница. 1908 г. Фототипно издание. Стара Загора. 2004, с. 3
33. Гюзелев, В. Цит. съч., с. 386
+++++++++%D0%B0%D1%81%D0%B2%D0%B5%D0%B4.jpg)
Познавате този български символ .
... Ето го удвоен и поставен хоризонтално...
(Тук е пълно с информация идваща от символите . Оставям ви да я откриете . )
.jpg)
По-късно с „морските народи” в Близкия изток основават втора Палестина – първата е по поречието на р. Струма. В многобройните си преселения предците ни оставят следи от своята държавност и култура в Египет, Индия, Китай, Сибир, и т.н.
Цоневи – баща и дъщеря, показват и историческата връзка и общите корени на прадедите на древните българи с многобройните азиатски племена, движещи се към Европа в края на І хил. пр.Хр. и І хил. сл.Хр. Те изследват от езикова гледна точка и названията на различните племена, които наричаме български.
Изводът им е, че тези народи са възприели от прадедите на българите тяхното древно название, пренесено през хилядолетията. За първооснова на понятието българи авторите вземат древния бог Ба,ал, който приемат не като финикийско, а като много по-древно черноморско божество, пренесено към източното Средиземноморие, в древна Финикия. Само по този начин може да се обясни твърдението, че за потомци на древните българи се възприемат и народи като башкирци, уйтури, осетинци и др.
Изводът им е, че тези народи са възприели от прадедите на българите тяхното древно название, пренесено през хилядолетията. За първооснова на понятието българи авторите вземат древния бог Ба,ал, който приемат не като финикийско, а като много по-древно черноморско божество, пренесено към източното Средиземноморие, в древна Финикия. Само по този начин може да се обясни твърдението, че за потомци на древните българи се възприемат и народи като башкирци, уйтури, осетинци и др.
Какво означава името българи?
Откъс
Нека оставим без коментар твърде глупавите и наивни обяснения, че името на българите произхождало от тюркските думи буламач, булгур и т.н. и да потърсим някакви по-сериозни съвременни тълкувания. Правени са доста опити за обясняване на народностното ни име. Едни изследователи смятат, че то идва от названието на река Волга. Доказано е обаче, че това название идва след появата на българите, следователно генезисът е най-вероятно обратен. Други виждат връзка с тюркско-монголския глагол bulgha – смесвам.
Две обширни антропологически изследвания обаче показаха, че ние притежаваме индоевропейски корени и като произход нямаме нищо общо с турците или с други азиатски народи. Д. Дечев предлага обяснение с немската дума Bаlger – войнствен, несговорчив, драка, обаче е доказано, че тази дума няма успоредици в другите германски езици и това показва, че е заемка.
Нека потърсим отново древните автори. Повече от хиляда години българите са отъждествявани, както видяхме, с мизи и пеони – тракийски племена от Югоизточна Европа и Мала Азия. Пеони ги наричат Й. Зонара и Й. Цеца (според тях пеони и панонци са идентични, а в този район имало и град Болгум). Други древни историци като Л. Дякон, Д. Хоматиан, М. Аталиат, Й. Кантакузин и много други отъждеcтвяват древните българи с мизите, където се намира селище на име Балгатия, а под Беласица – древната планина Орбел, е локализиран град с името Балагрос. В земите на тези два народа са регистрирани градовете Болгум, Балгатия, Бургарама, а и племената белги, балагри, блегури.
На юг от Сердика се намирала крепостта Бургарама, в Тракия са открити надписи-посвещения на Зевс-Блегур и на Арес-Блегур, което показва, че може би е имало и тракийско племе блегури. В армията на Александър Македонски има и племе на име балагри. През VI в. пр.Хр. племето болги се преселват в Ирландия, където е град Вента Белгарум. Преди хилядолетия Плиний Стари споменава името на народа белги в Панония. Помпоний Мела говори за народ със същото име в Скития. И още много все още неизследвани факти.
Вл. Георгиев свързва тракийската дума блекур с гръцката дума флекурос, която означава пламтящ, горящ. Тя е сродна с латинското фулгор – сияние и със санскритското барга – светкавица, сияние, а и с латвийското (балтийското) балганс – светъл. Всички те са сродни с българската дума благ, която в древното си значение също означава светъл.
Горните факти не говорят, че етнонимът българи непременно ще се намери в тракийския език. Той само показва, според нас, първоначалното значение на местния бог Баал, преди да бъде изместен от едноименника му в Близкия изток, където е пренесен именно от прадедите на българите.
При всички случаи ние се връщаме към онези значения на Баал, които обяснихме в началото на нашия разказ, и едно от тях наистина означава светъл, сияен и е свързан със светлината – в крайна сметка с Тангра. Така че идеята за това значение не е наша, ние само я допълваме с нов фактически материал за произхода й.
Очевидно е, че и след Черноморския потоп, и след нашествието на семитите в Шумер прадедите на онези, които ще се нарекат българи, са носили със себе си и са предавали на други народи вярата в основното си божество Ба’ал. Дали те сами са се нарекли така, или другите са ги нарекли с тази религия – не е толкова важно. Просто развитието на този термин започва като религиозно понятие, което с времето се развива като народно-етносно понятие, подобно на това, както от Христос се е получило християни, от Буда – будисти, от ислям – мюсюлмани (не мохамедани, този термин не се употребява от мюсюлманите, които го смятат за дълбоко погрешен) и т.н. – вече дадохме в текста достатъчно примери за подобни религии и техните секти и отклонения.
Българите стават българи първоначално именно чрез своята религия. Ако погледнем към названията на българските племена, ние едва на по-късен етап намираме в тях частици, свързани с понятията гури и гари. Според нас това е станало по време, когато те са осъзнали себе си като членове на една единна неразделима общност. Тогава вече племенните и родови имена минават на заден план.
Вече показахме, че преводът на Тангра е Господар на небесата, където думата небеса е равнозначна на светлина (с възможните най-разнообразни варианти). Показахме, че и Ба’ал е Господар, при това също на небесата (т.е. на светлината)! Показахме, че думата господар се изразява на българо-хунорски (макар и наследено от много по-древни езици) приблизително като -гра, което се е развило в множествено число като -гури, -гари и т.н.
А щом Ба’ал е Господар, ако се вземе именно това произношение, Господар на господарите ще бъде Ба’ал-гра или Ба’ал-гур. И щом това може би изкуствено създадено понятие се превърне в съществително като самоназвание на един народ, или като религия, обединяваща разнородни племена, техните членове би трябвало да бъдат ба’ал-гури!
Не напразно през цялото време дотук ние изписвахме странния звук аин в названието на бога, който нашите съвременници изписват опростено като Баал – просто защото този звук не съществува в други езици, освен в някои семитски, между които най-добре се е съхранил в съвременния арабски език.
Поради това в съвременните транскрипции той или се губи съвсем, или се превръща във второ А. Но езикът на българо-хунорите е имал специфичен звук, запазен и до днес в българския, който по-точно би могъл да отрази това сложно гърлено произношение. Това е оригиналното, толкова трудно за произнасяне от чужденци, българско Ъ.
И така ба’л-гъри се превръща в баъл-гъри и оттам – в българи! Макар че в редица производни другите произношения на името на бога, Бел или Бол, също да са се запазили.
В тази крайна формулировка и произношение името българи се запазва до днес. Тайната тук се крие в неговия вътрешен смисъл – то е „божествено“ име, т.е. народът, който го носи, смята, че има също божествен произход! Може би именно поради тази презумпция то е възприето и запазено и от славяните на Балканския полуостров, чийто език се налага в крайна сметка над коренния древнобългарски с насилственото въвеждане на християнството, като официален за всички, които в бъдеще ще се наричат българи.
И така – Баал – Бъл значи Бог – дума, чийто първокорен е сред народите на допотопните черноморски брегове и пренесен впоследствие в Близкия изток.
-гур е господар, стопанин – също Бог – дума, чийто първокорен намираме в окончанието на древното шумерско божество Дингир, чието име се превръща в Тангра.
Съчетанието на двете думи дава Българ-ин, което би трябвало да се преведе като Бог на господарите или Бог над всички богове. Самото име подсказва, че българите от най-дълбока древност са се смятали за богоизбран народ.
И към всичко това може да се добави прилагателното светъл, слънчев, искрен, чист...
Две обширни антропологически изследвания обаче показаха, че ние притежаваме индоевропейски корени и като произход нямаме нищо общо с турците или с други азиатски народи. Д. Дечев предлага обяснение с немската дума Bаlger – войнствен, несговорчив, драка, обаче е доказано, че тази дума няма успоредици в другите германски езици и това показва, че е заемка.
Нека потърсим отново древните автори. Повече от хиляда години българите са отъждествявани, както видяхме, с мизи и пеони – тракийски племена от Югоизточна Европа и Мала Азия. Пеони ги наричат Й. Зонара и Й. Цеца (според тях пеони и панонци са идентични, а в този район имало и град Болгум). Други древни историци като Л. Дякон, Д. Хоматиан, М. Аталиат, Й. Кантакузин и много други отъждеcтвяват древните българи с мизите, където се намира селище на име Балгатия, а под Беласица – древната планина Орбел, е локализиран град с името Балагрос. В земите на тези два народа са регистрирани градовете Болгум, Балгатия, Бургарама, а и племената белги, балагри, блегури.
На юг от Сердика се намирала крепостта Бургарама, в Тракия са открити надписи-посвещения на Зевс-Блегур и на Арес-Блегур, което показва, че може би е имало и тракийско племе блегури. В армията на Александър Македонски има и племе на име балагри. През VI в. пр.Хр. племето болги се преселват в Ирландия, където е град Вента Белгарум. Преди хилядолетия Плиний Стари споменава името на народа белги в Панония. Помпоний Мела говори за народ със същото име в Скития. И още много все още неизследвани факти.
Вл. Георгиев свързва тракийската дума блекур с гръцката дума флекурос, която означава пламтящ, горящ. Тя е сродна с латинското фулгор – сияние и със санскритското барга – светкавица, сияние, а и с латвийското (балтийското) балганс – светъл. Всички те са сродни с българската дума благ, която в древното си значение също означава светъл.
Горните факти не говорят, че етнонимът българи непременно ще се намери в тракийския език. Той само показва, според нас, първоначалното значение на местния бог Баал, преди да бъде изместен от едноименника му в Близкия изток, където е пренесен именно от прадедите на българите.
При всички случаи ние се връщаме към онези значения на Баал, които обяснихме в началото на нашия разказ, и едно от тях наистина означава светъл, сияен и е свързан със светлината – в крайна сметка с Тангра. Така че идеята за това значение не е наша, ние само я допълваме с нов фактически материал за произхода й.
Очевидно е, че и след Черноморския потоп, и след нашествието на семитите в Шумер прадедите на онези, които ще се нарекат българи, са носили със себе си и са предавали на други народи вярата в основното си божество Ба’ал. Дали те сами са се нарекли така, или другите са ги нарекли с тази религия – не е толкова важно. Просто развитието на този термин започва като религиозно понятие, което с времето се развива като народно-етносно понятие, подобно на това, както от Христос се е получило християни, от Буда – будисти, от ислям – мюсюлмани (не мохамедани, този термин не се употребява от мюсюлманите, които го смятат за дълбоко погрешен) и т.н. – вече дадохме в текста достатъчно примери за подобни религии и техните секти и отклонения.
Българите стават българи първоначално именно чрез своята религия. Ако погледнем към названията на българските племена, ние едва на по-късен етап намираме в тях частици, свързани с понятията гури и гари. Според нас това е станало по време, когато те са осъзнали себе си като членове на една единна неразделима общност. Тогава вече племенните и родови имена минават на заден план.
Вече показахме, че преводът на Тангра е Господар на небесата, където думата небеса е равнозначна на светлина (с възможните най-разнообразни варианти). Показахме, че и Ба’ал е Господар, при това също на небесата (т.е. на светлината)! Показахме, че думата господар се изразява на българо-хунорски (макар и наследено от много по-древни езици) приблизително като -гра, което се е развило в множествено число като -гури, -гари и т.н.
А щом Ба’ал е Господар, ако се вземе именно това произношение, Господар на господарите ще бъде Ба’ал-гра или Ба’ал-гур. И щом това може би изкуствено създадено понятие се превърне в съществително като самоназвание на един народ, или като религия, обединяваща разнородни племена, техните членове би трябвало да бъдат ба’ал-гури!
Не напразно през цялото време дотук ние изписвахме странния звук аин в названието на бога, който нашите съвременници изписват опростено като Баал – просто защото този звук не съществува в други езици, освен в някои семитски, между които най-добре се е съхранил в съвременния арабски език.
Поради това в съвременните транскрипции той или се губи съвсем, или се превръща във второ А. Но езикът на българо-хунорите е имал специфичен звук, запазен и до днес в българския, който по-точно би могъл да отрази това сложно гърлено произношение. Това е оригиналното, толкова трудно за произнасяне от чужденци, българско Ъ.
И така ба’л-гъри се превръща в баъл-гъри и оттам – в българи! Макар че в редица производни другите произношения на името на бога, Бел или Бол, също да са се запазили.
В тази крайна формулировка и произношение името българи се запазва до днес. Тайната тук се крие в неговия вътрешен смисъл – то е „божествено“ име, т.е. народът, който го носи, смята, че има също божествен произход! Може би именно поради тази презумпция то е възприето и запазено и от славяните на Балканския полуостров, чийто език се налага в крайна сметка над коренния древнобългарски с насилственото въвеждане на християнството, като официален за всички, които в бъдеще ще се наричат българи.
И така – Баал – Бъл значи Бог – дума, чийто първокорен е сред народите на допотопните черноморски брегове и пренесен впоследствие в Близкия изток.
-гур е господар, стопанин – също Бог – дума, чийто първокорен намираме в окончанието на древното шумерско божество Дингир, чието име се превръща в Тангра.
Съчетанието на двете думи дава Българ-ин, което би трябвало да се преведе като Бог на господарите или Бог над всички богове. Самото име подсказва, че българите от най-дълбока древност са се смятали за богоизбран народ.
И към всичко това може да се добави прилагателното светъл, слънчев, искрен, чист...
...Преди известно време един български вестник публикува обширен материал за новооткрития в района на Петрич древен град Хераклея Синтика. Много място в него е отделено на пагубната роля на иманярите, които продават на безценица паметници от българските земи на богати чужди колекционери, вместо да ги запазят като предмети, привличащи чужди туристи. Меркантилната страна на съзнанието, превърнала се в характерна черта на нашата съвременност, така бързо и неуместно копирана от Запада за сметка на изконните ни национални ценности, се прехвърля и у нас в неочаквани области. Съвременната глобализация ликвидира безвъзвратно уникалните, първоначалните, най-древните черти на цивилизацията, която днес наричаме общочовешка и която се е породила по нашите земи!
Последните събития в Украйна пораждат тревога не само за съдбата на многочисленото българско население, живеещо в тази държава и в Крим, но и за някои български светини върху тази територия. Историята е показала, че при подобни събития стават най-големите мародерства на културни паметници, които впоследствие се продават на богати безсъвестни колекционери за баснословни цени и те се загубват практически завинаги за съответния народ. Така е и с тези паметници. Напр. доказано е, че гробът на кан Кубрат се намира недалеч от големия град Полтава, в селцето Малая Перешчепина. Съществува реална опасност в сегашната украинска бъркотия този гроб да бъде осквернен и ограбен.
Знае се също, че град Киев носи името на кан Кий, брата на Кубрат, и че в него има запазени паметници, които не са открити за широката публика, от онези времена, само и само да се премълчава древнобългарският им произход и да се изтъкне мнимият им древноруски или древноукраински характер. Впрочем може и да премълчим втория вариант, като се имат предвид доказателствата за древнобългарския произход на приднепровските, приднестровските или кубанските казаци.
Последните събития в Украйна пораждат тревога не само за съдбата на многочисленото българско население, живеещо в тази държава и в Крим, но и за някои български светини върху тази територия. Историята е показала, че при подобни събития стават най-големите мародерства на културни паметници, които впоследствие се продават на богати безсъвестни колекционери за баснословни цени и те се загубват практически завинаги за съответния народ. Така е и с тези паметници. Напр. доказано е, че гробът на кан Кубрат се намира недалеч от големия град Полтава, в селцето Малая Перешчепина. Съществува реална опасност в сегашната украинска бъркотия този гроб да бъде осквернен и ограбен.
Знае се също, че град Киев носи името на кан Кий, брата на Кубрат, и че в него има запазени паметници, които не са открити за широката публика, от онези времена, само и само да се премълчава древнобългарският им произход и да се изтъкне мнимият им древноруски или древноукраински характер. Впрочем може и да премълчим втория вариант, като се имат предвид доказателствата за древнобългарския произход на приднепровските, приднестровските или кубанските казаци.
...Настоящата книга бе вече в последна предпечатна подготовка, когато гръмна „бомбата“ с новото сензационно археологическо откритие – три съвършени златни огърлици и 5 хиляди златни детайла, подготвени от алчни иманяри за продажба на богати маниаци, каквито съществуват и в България, и в чужбина и които предпочитат да си държат предметите в дебели метални каси, вместо да ги предадат за показване на широката публика. Мястото на това откритие е в района на Карлово. Датирането на новото съкровище – около 3 хил.г. пр. Хр., говори за наличност на велика цивилизация, която при това не се е ограничавала само с черноморското крайбрежие, но се е разпростирала и по вътрешните части на Балканския полуостров. Това ново откритие още веднъж потвърждава нашата теза, подкрепяна от редица учени, че Балканският полуостров е бил център на развитие в световната култура, което е прекъснато от навлизането на чужди на Балканите и много по-ниско развити етноси, каквито са били най-вероятно елините, например, които впоследствие обаче си присвояват редица от ценностите на тази много по-древна цивилизация и профанизират в значителна степен нейните достижения и знания.
Откритото съкровище по своята древност е второ след Варненското, което датира от около 5 хил. г. пр.Хр., т.е. по времето около епохата на Потопа. То показва, че този грандиозен катаклизъм не е спрял развитието на региона, че тогавашната цивилизация е намерила все пак начини и форми да се запази и развие.
Никъде в Европа, освен по българските земи, не са открити съкровища в такова количество и с такова качество, изискващо използването на методи (например вбиването на злато в друг метал), които и днес са трудност дори за съвременните бижутери.
Обаче тук не става въпрос само за високо развитите технологии. Тези безценни бижута са носени от хора, от жени, които безспорно са били високопоставени фигури в обществото. Тяхното наличие говори за вече развито общество, за начало на нов етап в общочовешката история. Защото няма съмнение, че притежанието и носенето на подобни бижута означава наличие на богати общности, вече оформени като държавни формации със свои развити управленчески структури. Само този факт измества световната история с няколко хилядолетия назад. Оказва се, че Казанлъшкото, Рогозенското и т.н. съкровища не са случаен факт, а продължение на древни традиции и наследство от високотехнологична цивилизация, притежаваща още в онези времена богати традиции в различни области, вкл. във военната. И тази традиция се е запазила във вековете – не напразно българският войник не е изгубил нито едно бойно знаме, а там, където е стъпил, той е особено високо ценен не само с бойния си дух, но и с дълбоката си хуманност, вкл. при сегашните мисии на армията. Но това е вече друга тема!
Това че все още не разполагаме с необходимата писмена информация за тази цивилизация, не означава, че тя не е съществувала, напротив, просто липсата на писмени сведения пречи на някои учени да видят истинското є развитие не само като технология, но и като държавна структура. Впрочем надписите от Градешница подсказват, че в онези времена е имало дори писменост. Друг е въпросът, че тя не се е запазила или не може за сега да бъде разчетена. А следите є трябва и може да се търсят в шумерологията, за която, за съжаление, в България все още няма специалисти.
Откритото съкровище по своята древност е второ след Варненското, което датира от около 5 хил. г. пр.Хр., т.е. по времето около епохата на Потопа. То показва, че този грандиозен катаклизъм не е спрял развитието на региона, че тогавашната цивилизация е намерила все пак начини и форми да се запази и развие.
Никъде в Европа, освен по българските земи, не са открити съкровища в такова количество и с такова качество, изискващо използването на методи (например вбиването на злато в друг метал), които и днес са трудност дори за съвременните бижутери.
Обаче тук не става въпрос само за високо развитите технологии. Тези безценни бижута са носени от хора, от жени, които безспорно са били високопоставени фигури в обществото. Тяхното наличие говори за вече развито общество, за начало на нов етап в общочовешката история. Защото няма съмнение, че притежанието и носенето на подобни бижута означава наличие на богати общности, вече оформени като държавни формации със свои развити управленчески структури. Само този факт измества световната история с няколко хилядолетия назад. Оказва се, че Казанлъшкото, Рогозенското и т.н. съкровища не са случаен факт, а продължение на древни традиции и наследство от високотехнологична цивилизация, притежаваща още в онези времена богати традиции в различни области, вкл. във военната. И тази традиция се е запазила във вековете – не напразно българският войник не е изгубил нито едно бойно знаме, а там, където е стъпил, той е особено високо ценен не само с бойния си дух, но и с дълбоката си хуманност, вкл. при сегашните мисии на армията. Но това е вече друга тема!
Това че все още не разполагаме с необходимата писмена информация за тази цивилизация, не означава, че тя не е съществувала, напротив, просто липсата на писмени сведения пречи на някои учени да видят истинското є развитие не само като технология, но и като държавна структура. Впрочем надписите от Градешница подсказват, че в онези времена е имало дори писменост. Друг е въпросът, че тя не се е запазила или не може за сега да бъде разчетена. А следите є трябва и може да се търсят в шумерологията, за която, за съжаление, в България все още няма специалисти.
...Историческото развитие на българската държавност след появата на Аспарухова България също показва, че е съществувала дълбока древна традиция за подобно развитие. При това тя не се е ограничавала само в рамките на българските държави. Нещо повече – тя целенасочено е предавана на други народи и е засягала както тяхната структура, така и тяхната култура. Вече е време да си зададем въпроса – а не е ли бил българският етнос онзи, който е носител и на древнославянската култура, че той, като наследник на траките и техните предшественици, е предал тази култура и на други народи...
За отбелязване е например особената роля, която играе България при създаването в края на IХ век на първата руска държава, наречена Киевска Рус. Тогава нейният княз Олег премества столицата на княжеството си от Ладога в Киев и обединява наследената от викингите-Рюриковичи власт в Новгород и Киев. Има два въпроса, две теории за първооснователите на тази формация – дали това са викингите-варяги, от които е и Олег, или просто местни славяни. Спорът си е спор, но руските историци не оценяват и тук по достойнство ролята на България и факта, че град Киев е основан от кан Кий – брат на кан Кубрат. Този брат създава паралелна българска държава, но впоследствие, под натиска на славяните, българите се изтеглят към вече възникналата след разпада на Кубратовата държава Волжка България. Името Славянска Рус се появява през IХ в., а тя наследява държавната организация, създадена още при кан Кий. Следващият етап е когато християнството влиза в Русия при царица Олга, сестра на българския цар Борис I Покръстител – тогава Олег получава титлата велик княз. Християнството става окончателно официална религия в Киевска Рус обаче от 988 г.
Именно български свещеници разпространяват и популяризират християнската православна религия по цялата руска земя. Руснаците са издигнали в ранг на светец българина Киприян, ученик на патриарх Евтимий, който търси спасение от османското нашествие в Киев, а после става и Московски патриарх, с което съдейства за укрепване на силата и авторитета на славянската руска държава.
Наличието на българска организация в управлението на земите около Киев, появата на Киевска Рус, наследила българското управление, наличието на значителни казашки общности, за които генетично е доказано, че са роднини на древните българи, предаването на славянобългарската азбука и християнската религия на другите славянски народи, включително на руския, са също поредица от доказателства, за върховенството на българите. Чрез тези си действия те са показали, че наистина с право са смятали себе си за народ на светлината, за богоизбран народ, който е поел върху плещите си великата мисия да предаде тази цивилизация и на други народи или да бъде посредник при възприемането и предаването на други култури, каквато е например византийската.
За отбелязване е например особената роля, която играе България при създаването в края на IХ век на първата руска държава, наречена Киевска Рус. Тогава нейният княз Олег премества столицата на княжеството си от Ладога в Киев и обединява наследената от викингите-Рюриковичи власт в Новгород и Киев. Има два въпроса, две теории за първооснователите на тази формация – дали това са викингите-варяги, от които е и Олег, или просто местни славяни. Спорът си е спор, но руските историци не оценяват и тук по достойнство ролята на България и факта, че град Киев е основан от кан Кий – брат на кан Кубрат. Този брат създава паралелна българска държава, но впоследствие, под натиска на славяните, българите се изтеглят към вече възникналата след разпада на Кубратовата държава Волжка България. Името Славянска Рус се появява през IХ в., а тя наследява държавната организация, създадена още при кан Кий. Следващият етап е когато християнството влиза в Русия при царица Олга, сестра на българския цар Борис I Покръстител – тогава Олег получава титлата велик княз. Християнството става окончателно официална религия в Киевска Рус обаче от 988 г.
Именно български свещеници разпространяват и популяризират християнската православна религия по цялата руска земя. Руснаците са издигнали в ранг на светец българина Киприян, ученик на патриарх Евтимий, който търси спасение от османското нашествие в Киев, а после става и Московски патриарх, с което съдейства за укрепване на силата и авторитета на славянската руска държава.
Наличието на българска организация в управлението на земите около Киев, появата на Киевска Рус, наследила българското управление, наличието на значителни казашки общности, за които генетично е доказано, че са роднини на древните българи, предаването на славянобългарската азбука и християнската религия на другите славянски народи, включително на руския, са също поредица от доказателства, за върховенството на българите. Чрез тези си действия те са показали, че наистина с право са смятали себе си за народ на светлината, за богоизбран народ, който е поел върху плещите си великата мисия да предаде тази цивилизация и на други народи или да бъде посредник при възприемането и предаването на други култури, каквато е например византийската.
...Ние, българите, сме народ със светла душа, който се е славел със своята справедливост. Самото ни име е свързано със Слънцето и неговите богове. У нас е заложена упорита непримиримост към злото, което погубва душите на хората. Ние сме вечните бунтари и будители, тези, които разкъсват черната завеса на лъжите. Напълно естествено е, че точно тези качества са ни превърнали в мишена за силите на тъмнината. Тези, които є служеха, се постараха да омърсят името българи и успяха да заблудят мнозина. За да почетем предците си, трябва да извадим наяве истината за тях. Потомците на светлината не трябва да тънат в забвение!
Това е спасителният път за България и за идните ни поколения. Да се знае обаче едно – че началото на българския етногенезис е тук, на Балканите, преди Черноморския потоп. И че най-вероятно тук е и началото на съвременната световна цивилизация! ...По тази тема е писано и може да се пише още много. Дано сме казали и частица от онова, което сме могли и е трябвало да кажем…
++%D0%B4%D1%84%D0%B3%D1%85%D0%B9%D0%BA%D0%BD%D0%B1%D1%85%D1%81.jpg)
